Прочетен: 1587 Коментари: 5 Гласове:
Последна промяна: 15.11.2009 23:19
Бяхме просто две съседски хлапета. Донка и аз. Винаги двете заедно от малки. Най-добрите приятелки, като залепени една за друга и неразделни. Аз бях кротката и чувствителната, а тя нахаканата и безстрашната, готова винаги да се сбие заради мен , за да ме защитава. Смяташе се длъжна да го прави,въпреки че беше само година по-голяма от мен. Дори като пораснахме си остана дребна, некрасива с къса момчешка подстрижка, ситно луничаво лице и хитри, засмени очи, гледащи винаги дяволито и малко тайнствено. Какъв дух имаше само това момиче, изумяваше ме, обичах моята Донка повече от сестра. Аз пък бях пълната нейна противоположност – висока, нежна и женствена. Така израстнахме – винаги заедно.Завършихме гимназия в родния ни Пловдив и отидохме и двете студентки в София.Деляхме обща квартира.Бяха прекрасни години, най-хубавите в живота ми. Купони, танци и любовни трепети, споделяхме всичко. Даже излизахме с момчета, които бяха приятели или братя, само и само да сме заедно и да не се разделяме.Бяхме свикнали на този съвместен живот и не искахме да се променя. Просто не можехме една без друга. Донка беше най-забавния човек и с нея никога не бе скучно . Макар и некрасива, беше като магнит за хората, които оставаха омагьосани от нейната усмивка и вечните и шеги. Успяваше да ме развесели дори и в най-тежките ми моменти. Беше си луда като дете и си остана такава и в живота, не знаеше умора. Когато се карахме, въпреки че се случваше рядко , след това със сълзи на очи се сдобрявахме. Имахме дори общ девиз: „Успешни, удивителни, умопомрачителни. Така се изнизаха годините. Завърших туризъм и си намерих работа, за която винаги бях мечтала. Донка стана преуспяващ адвокат и се омъжи.
Разбира се приключи нашето царство и тя се изнесе. Аз си купих апартамент в София. Бях събрала пари, а и нашите помогнаха с някой лев. Все така продължавахме да се срещаме с Донка всяка сутрин, на по кафе преди работа да си разказваме клюки и да се забавляваме както преди.Когато не бяхме заедно , говорехме с часове по телефона. Тя не спираше да се майтапи и да ме разсмива, както винаги. Често на всеослушание казваше, че на първо място обича мен, а след това Бойко- съпругът и, който я боготвореше.
И един ден се появи Пламен – любовта на моя живот. Най-накрая и на мен ми се случи.Бях имала сериозна връзка и преди това, но когато го срещнах почуствах, че това е той – като по филмите. Имаше най-сините очи на света, в които се влюбих още на първата ни среща. Не ходихме дълго- само два месеца, през които го запознах с Донка и Бойко. Тя държеше да го види, както винаги казваше – да го одобри. Понякога даже ме ревнуваше и престорено сърдито казваше: „ Струва ми се, нещо май ме пренебрегваш а?”, после и двете избухвахме в смях. Скоро Пламен ми предложи брак. Какво имаше да мисля, веднага приех, та нали тъкмо това исках. Направихме голяма и весела сватба. Донка и Бойко ни кумуваха. Беше незабравимо наистина. И така живяхме щастливо..... пет години.
След петата година приятелката ми се разболя от рак и с това и моето щастие помръкна. Донка беше силна и се опитваше да се държи и да продължава по старому. Нещата обаче бяха твърде сериозни. Отрязаха и гърдата, но имаше разсейки. Това я срина психически, въпреки че се опитваше да се държи. Храброто ми момиче. Плачеше ми се като я гледах, особено по време на химиотерапията, когато косата и окапа напълно. Беше бледа сянка на някогашното лъчезарно момиче, а на мен сърцето ми се късаше. В онзи момент бях готова на всичко само да спра страданието и. От нея бяха останали само едни големи очи, които се мъчеха да се усмихнат , както навремето. А Бойко беше съсипан. Не знаеше къде се намира и го избиваше на пиене, въобразявайки си че така заглушава болката. С Пламен обмисляхме какво да предприемем, тя гаснеше с всеки изминал ден. Задействахме всички възможни връзки и уредихме лечение на Донка в Германия. Първоначално заминах с нея, а след това пътувах на всеки две седмици, за да я видя. Бойко бдеше неотлъчно над нея, напусна и работа, за да се грижи за Донка.
Беше един от най черните ми моменти, но най лошото все още не беше дошло – поне за мен.
С доста упорити грижи и психологична подкрепа от мен и Бойко, Донка успя да пребори рака, не знаех от къде имаше толкова сила у тази жена, но това бе тя! Върна се в България. Бях истински щастлива, без нея не беше същото,нито живота, нито забавленията, просто липсваха такива защото не спирах да мисля за болестта и. Нещата се върнаха в своите релси и продължихме да живеем както преди – събирания, ски , почивки през лятото. Донка напълно се възстанови, имплантира си силиконови подплънки и това разбира се и върна самочуствието. Направо сияеше. Дори отидохме на екскурзия до Гърция и си изкарахме вълшебно.
По това време започнаха и моите семейни проблеми. С Пламен доста се бяхме отчуждили и смятах, че това се дължи на новата работа , която започна. Всъщност виновна за това си бях само аз защото напоследък му отделях все по- малко внимание. Покрай грижите за Донка бях забравила, че и аз имам семейство. Вечер той се прибираше омирисан на алкохол и почти не ми говореше. На няколко пъти намирах следи от червило по ризите му, всичко беше от ясно по-ясно. Отбиваше всичките ми опити за разговор, а на въпросите ми отговаряше със сумтене. Беше друг човек. Някой, когото не познавах вече. Донка ме съветваше да го заплаша с развод, за да се стегне, но аз категорично отхвърлях тази идея, не исках да се разделям с Пламен, обичах го и исках да оправя нещата между нас. Най голямото ми унижение беше, когато накрая самият Пламен поиска развод с простичкото обяснение, че вече не ме обичал и искал да започне начисто. Беше огромен удар за мен, не знаех на кой свят съм. Разведохме се без много шум. Съгласих се да откупи апартамента, не можех да живея в жилище, в което всичко ми напомняше за него, а пък той не желаеше да се мести.Аз си купих жилище в по-краен и тих квартал. Имах нужда от промяна и си взех един месец отпуск. Беше ми толкова тежко и празно, че дори не можех да плача. Не знаех какво трябва да изпитвам и как да се чувствам. Заминах за родния си Пловдив. Родителите ми не бяха никак очаровани от развода ми, не срещнах подкрепа от тяхна страна – бяха ме дамгосали. След месец се прибрах в София. С Пламен не бяхме се чували от развода. Реших да мина през деня, за да си прибера някои останали вещи. Все още имах ключ, който възнамерявах да оставя на Пламен – на мен вече не ми трябваше. Когато влязох изглеждаше че няма никой. Разсеяно отворих една врата и видях гледка която ме шокира. Направо онемях. Пламен с една жена върху бившата ми семейна спалня. Беше Донка! Не вярвах на очите си и една-две секунди стоях като препарирана, а те толкова се бяха залисали в заниманията си, че дори не ме видяха веднага. Хукнах да бягам от стаята, а Донка полу-гола тичаше по стълбите след мен, да ми обясняла. Бях си запушила ушите, за да не я чувам. Беше нелепо и смешно. Аз бях смешна и най- жалката жена на света, как не забелязах признаците. Тази моя Донка, която бях превърнала в светица – точно тя.
Имах години да размишлявам върху това, жестоко време на болка и недоверие. Никога повече не видях тези хора и отблъсквах всичките им опити да се свържат с мен през годините, а те бяха много и от двамата. Исках да ги изтрия от паметта си, сякаш никога не ги беше имало, най- любимите за мен същества. Избягах в Италия и там се омъжих повторно. Оправих живота си доколкото можах. Та нали бях успешна, удивителна и умопомрачителна....
След доста години научих от близки познати, че Донка е починала. Стана ми много мъчно, въпреки лошите спомени. Разбрах също, че последните и думи били за мен и, че е искала да ме види.
Ти си човек с достойнство. И, преминала през неистовите измерения на болката, си достигнала до прозрения, недостъпни за всяка човешка душа...
Силна си, и именно твоето благородство и вътрешна светлина са ти помогнали да продължиш пътя си - начисто, въпреки сянката на отминали вътрешни разкъсвания...
Поздравления за постинга!
Но предателство от наай-близкия човек....е предателство, което не е лесно за прощаване, а мисля, че до голяма степен сте й простила..Може да греша, но щом намирате сила да говорите за това...
